Бяло небе

Мек сняг върху земята нежно пада,
детско гласче от прозорец се подава.
„Зимата дошла е“, провиква се щастливо,
а съненото братче прозява се лениво.

Скачат от леглата, обличат се двамина,
впрягат шейната и търсят дружина,
а майка съвестно по тях говори:
„И да се приберете по светло,
няма татко ви пак да мърмори...“

Чули, недочули,
излитат през вратата
да хванат Зимата за косата,
да я яхнат сякаш бяло конче,
с пълен глас да викнат:
„Лети, лети, вихрогонче!“

Те знаят по-добре от всеки –
добра е побелялата баба,
няма с тях кавги да води,
камо ли игрите луди да обори.

Косите си бели ще разреши,
снежинки, висулки всекиму даде,
а децата в хор ще викнат:
„Хора, излезте! Зимата дойде!
Бял и чист е светът и такъв ще е!“