понеделник, 30 септември 2013 г.

без засита и поука

две бири пих като станах,
още две по обед,
за залеза още толкова пих,
пих и продължавам да пия
и пак съм жаден!

ядох пиле на фурна,
ядох пиле със сметана,
ядох го пустото му пиле  
и с картофи...
и пак съм гладен! 

четох Библията,
четох поети, мъдреци,
други просветени,
на въпроси си отговарях
и пак нищо не разбирах,
пак не се спирах.

животът, оказа се,
е едно доживотно ненасищане
с едно и също.

сряда, 25 септември 2013 г.

Оревоар

В шест сутринта
през циганската махала
към новия терминал
локви изопнали се
между легнали полицаи
небето на асфалта сбираха,
душния август
от студ синееше,
на седалката до мен
французойка седеше.  

Гледах я така тиха
гледах как навън
синият час приплъзва
гледах и ме хващаше яд
от земята до небето.  
Тя тръгваше, аз оставах,
земята свиваше се обратно
до грахово зърно
и в синьо моята
болка отбелязваше.

Намалих.
Пореден легнал полицай
и пак на втора,
прегазих през локвите
положих дланта си на френска земя
и пътя ми пресякоха
две сълзи.

понеделник, 2 септември 2013 г.

Блясък

             Слънце блести право в очите, пред мен се клатят две младолики дупета, стегнати зад разхлабени панталонки. Давам си зор да се съсредоточа върху тях, да видя своя свят през техния заден двор, ала блясъкът така ме заслепява, че заоравам поглед в земята и единствено долавям тънката ирония на всички онези, които твърде предвидливо са сложили слънчеви очила в края на юли.
             На идното кръстовище двете дупета безвъзвратно се разделят с мен, издишайки по малко парфюм, по малко от душата ми през цепките. Съдбата им пуска зелена светлина, а на мен отрежда да се спусна под земята. И разочарованието е преглътнато. Мога да не мисля за жени, когато не ги виждам навсякъде. Не и днес. Откъм другия вход, според скромните ми разбирания, се задава богиня, пропила тялото си не в бяло, а плътно прилепнало черно, описало тялото ѝ до последната гънчица. Преглътвам тежко, че не съм жрец да я повикам, че жертвен огън в същото време ме гори. Наум почвам да призовавам всички богове поне да пътуваме заедно, но токовете ѝ вече почукват към противоположния перон, дочувам как поредната мотриса спира, за да я отвлече, преди да съм я зърнал за последно.
             Зачаквам на перона с еретичен поглед, смазан от живота и надървен. Влизам във вагона и ми замирисва на жена отново. Оглеждам се наоколо и освен заспал индиец и един усмихнат негър, други не намирам. На черния му блестят очите, и на него му мирише на жена, затова така е забелил зъбки. Ухилвам му се и аз, отпускам се на седалката и се унасям. Ненадейно ме събужда контрольорка с брадавица. Глобява мен и сваля негъра, гръм да я удари!
              Ама и аз, значи! Защо не си останах вкъщи? Всяко излизане навън е като попарване с вряло олио – веднъж от сластта, втори път от контролните органи. Отгоре на всичко няма вече красота, само блясък. При това в моите очи.