вторник, 13 август 2013 г.

Има-няма

            Бъдеще? Поглеждам назад. Бъдеще няма. Тегля една плювня на паважа и продължавам по улицата нагоре. Решил съм да се срещна с бог тази вечер, на по ракийка и салата. Ще ми се да си поговорим за изгубеното бъдеще, паднало след дълга обсада на настоящето. Нося си няколко грама трева и шепа екстази, ако решим да продължим по-късно някъде. В наши дни и боговете избухват яко, че на кого му се стои в петък вечер на небето?!
Застанал пред портите му, някакви безумни телохранители с погледи на предрусали немски овчарки ми препречват пътя. „Къв си ти ?”, изсумтява единият. „Аз съм проект-мениджърът по интеграция на бъдещето в ежедневието. Имам одобрен идеен проект от Европейската комисия и съм дошъл, за да обменя опит и ноу-хау с шефа Ви”, отвръщам съвсем делово. За това говедо Бог няма. То служи. Затова и не споменвам Божето име. Влизайки, си придавам сериозен вид и едвам се сдържам да не прихна от смях.  
Бог ме очаква. Налял е ракията. Кехлибарена, подправена със сушен босилек, както я приготвя баща ми. Приема ме сърдечно, чувствам се все едно съм у дома си. Харесва ми, че е по-близко до хората, отколкото си представях.
Първоначално имах страх от него, после не вярвах, че съществува, накрая се сблъскахме в подлеза на Подуенската гара. Бързаше нанякъде човекът, пардон, бог, някакъв влак гонеше. Нещо ми подсказа, че това беше той и го запреследвах. Слава богу, изпусна влака. Седна на пейка и зачака. Леко го наближих и му предложих свита цигара. Запалихме и известно време мълчахме. „Е, май пътуването се отменя някога за в бъдеще. Според разписанието на тая гара друг влак няма да мине”, бъзнах го нетърпелив. Наоколо беше пусто и тъмно като в кучи гъз. Две-три лампи виснали на немощни жички, грундирани и гниещи, запълваха пейзажа. Дори случаен пес не се разхождаше по перона. Бог ме изгледа спокойно и на лицето му пръкна усмивка на калъч. „Наистина, май ще се наложи да остана тук по-дълго от очакваното”, заяви ми блажен и опъна здрава дръпка, гледайки ме право в очите. За малко да глътна филтъра на цигарата. Като с щемпел завери подозрението, че е той.
Предложих му да спи у нас, живеех наблизо. Отказа и вметна, че има къща в покрайнините, „там, където Витоша свършва и зеленото прелива в синьо”. Свихме по още една и се разделихме. На изпроводяк ме покани да ида някой ден на гости и така тази вечер прекрачвах за пръв път божия праг.
Какво се случи после ли? Не помня. Събудих се на идната утрин в нечия стая, проснат върху килима. До сами мене лежеше лъжичка, спринцовка и маркуче, от включения компютър бумтеше дръм и бас на Future Prophecies. Огледах се наоколо с гуреливи очи. Мургав паяк бе заклещил муха в ъгъла на стаята. Извърнах поглед, не догледах. Спуснах пердето и притворих клепачи. „Бъдеще ли? Бъдеще няма. Нито бъдещи пророчества. Но бог съществува.”
И се набодох отново.