Застанал пред портите му, някакви безумни телохранители с погледи на
предрусали немски овчарки ми препречват пътя. „Къв си ти ?”, изсумтява единият.
„Аз съм проект-мениджърът по интеграция на бъдещето в ежедневието. Имам одобрен
идеен проект от Европейската комисия и съм дошъл, за да обменя опит и ноу-хау с
шефа Ви”, отвръщам съвсем делово. За това говедо Бог няма. То служи. Затова и
не споменвам Божето име. Влизайки, си придавам сериозен вид и едвам се сдържам
да не прихна от смях.
Бог ме очаква. Налял е ракията. Кехлибарена, подправена със сушен босилек,
както я приготвя баща ми. Приема ме сърдечно, чувствам се все едно съм у дома
си. Харесва ми, че е по-близко до хората, отколкото си представях.
Първоначално имах страх от него, после не вярвах, че съществува, накрая
се сблъскахме в подлеза на Подуенската гара. Бързаше нанякъде човекът, пардон,
бог, някакъв влак гонеше. Нещо ми подсказа, че това беше той и го запреследвах.
Слава богу, изпусна влака. Седна на пейка и зачака. Леко го наближих и му
предложих свита цигара. Запалихме и известно време мълчахме. „Е, май пътуването
се отменя някога за в бъдеще. Според разписанието на тая гара друг влак няма да
мине”, бъзнах го нетърпелив. Наоколо беше пусто и тъмно като в кучи гъз.
Две-три лампи виснали на немощни жички, грундирани и гниещи, запълваха пейзажа.
Дори случаен пес не се разхождаше по перона. Бог ме изгледа спокойно и на
лицето му пръкна усмивка на калъч. „Наистина, май ще се наложи да остана тук
по-дълго от очакваното”, заяви ми блажен и опъна здрава дръпка, гледайки ме
право в очите. За малко да глътна филтъра на цигарата. Като с щемпел завери
подозрението, че е той.
Предложих му да спи у нас, живеех наблизо. Отказа и вметна, че има къща
в покрайнините, „там, където Витоша свършва и зеленото прелива в синьо”. Свихме
по още една и се разделихме. На изпроводяк ме покани да ида някой ден на гости
и така тази вечер прекрачвах за пръв път божия праг.
Какво се случи после ли? Не помня. Събудих се на идната утрин в нечия
стая, проснат върху килима. До сами мене лежеше лъжичка, спринцовка и маркуче,
от включения компютър бумтеше дръм и бас на Future Prophecies. Огледах се наоколо с гуреливи очи. Мургав паяк бе
заклещил муха в ъгъла на стаята. Извърнах поглед, не догледах. Спуснах пердето
и притворих клепачи. „Бъдеще ли? Бъдеще няма. Нито бъдещи пророчества. Но бог съществува.”
И се набодох отново.