четвъртък, 13 юни 2013 г.

Месия

              Таман се връщаше дядо Генади от хлебарницата, когато зад гърба му се развилня гюрултия. Отгоре му търчеше младо момче, запъхтяно, тропащо с краци като неподкован кон, размахващо лудо ръце. „Чааааакай, дядо, чаааакай, моля ти се” – подочуваше далечните викове дядо Генади. Спря се старецът, подпря се на тояжката си и си чупна малко от крайшника на хляба, докато младото момче най-накрая не го застигна и заприказва:
- А добър ден, дядо! Дошъл съм във вашето село с мисия! – поде момчето въодушевено. Старчето се сепна, не знаеше какво е това мисия, но продължи да слуша:
- Дошъл съм, дядо, да ви науча да разпознавате доброто отдалече, да ви покажа правия път. Виждаш ли го например онзи, ей там, при смесения магазин кажи-речи? Веднага мога да ти кажа добър ли е, лош ли е, колко чини.
 Думите на момчето видимо не грабнаха стареца и той понечи да отговори ясно, бързо и достоверно, че това е „бай Еди си кой-си”, но отново бе възпрян от напористия младеж:
 – Сус! Нищо не казвай бе, дядо, всичко ще развалиш! Ти още не ми вярваш, ама аз ще те направя вярващ. Аз ще ти разкажа всичко за тоя човек, а ти после ще кажеш, право ли е, криво ли е, нали се знаете?
Най-накрая неведомият месия с чудната дарба се спря за момент и даде път на дядо Генади да се включи в разговора:
 - Е па, може, момче – уклончиво отвърна старчето. – Ама, де, кажи ми, къде ми е на мене, а и на тебе кирията в цялата тая работа? То няма какво да му разпознаваш на човека, не видиш ли, че всичко си му личи.
– Бре че костеливи селски глави! – вирна се момчето – Как ще си личи, като не си! Кой може със сигурност да знае какъв човек седи до него? Аз хляб в ръцете ти давам, дарба несъизмерима, а ти ми плюеш в шепите и обръщаш гръб. 
- Ми тъй де - прекъсна го старчето -  аз съм прост човек, бе момче.  Че за какво ми е тая дарба? Аз съм си живял и отживял, наситил съм се. Сега ми дай едно коматче – и потупа дядо Генади дружески хляба под мишницата – и баба вкъщи да ме посреща и друго и не ща.
Една седмица бе минала, откак бе слязло момчето на Земята и се бе залутало по тия диви села. Ни млади, ни стари му се връзваха, всички с едни и същи думи го посрещаха и изпращаха. Началната им почуда бързо преминаваше в неразбиране и недоверчивост и в скоро време го отпращаха по живо, по здраво да дири другаде пазар за своята дарба. В какво вярваха тия хора, все се не разбираше. Саможивляци, стъпили с единия крак на земята, с другия на небето, избуели и яки като троскот, таящи малко думи, говорещи ясно и отривисто.
Дядо Генади потупа сепналия се месия и с мек и равен глас му рече:
- Момче, върви си по пътя, стари сме ние за тия работи. Тука всички от километри се познаваме – и сви в неговата уличка, свършваща в гората.
               

понеделник, 10 юни 2013 г.

В един пролетен ден

            Нощите се обръщаха на похотливи, разгонени котки, цветовете надаваха глухия си вик от дърветата, мухи забръмчаваха с пресипнали мотори из бита, чистачи събирaха пясъка, фасовете и изхвърлените мераци, струпани до бордюрите, шофьорите сменяха гумите, жените обувките, влюбени се разхождаха непромокаеми под дъжда. Оръдието на пролетта тътнеше над града и отекваше в хорските сърца.
Йордан вървеше по улиците и се наслаждаваше на всеки удар. Едвам бе понесъл градската зима, заседнала на гърлото с всичката си киша и студени трамваи. Нямаше вече скреж по прозорците и лелки с увонени на нафталин кожуси. Красиви и стройни крака се увиваха около мислите, тънки токове почукваха по плочите и строшаваха синджира на здравия разум в мъжките черепни кутии.
Както вървеше така спокоен и отвеян, някаква сладка тъга започна да се утаява в душата му. Априлска тъга, запречила се между езика и небцето, неизречима, която сварва самотния човек неподготвен. Защото дойде ли пролет, нещо отвътре почва да те гложди, ще ти се да нанижеш старата си кожа на кукача, да изскочиш гол и жив от нея, да намираш и даваш любов, да пиеш от живота без насита. Неудържимо жаждата мореше Йордан и когато прещрака с пръсти и реши, че ще излезе същата вечер и ще улови за ръка онази, която от толкова дълго желае, времето и крачките стремглаво запрепускаха към извора.
През пролетта и най-налудничавите идеи получаваха кредит на доверие от времето, като се превръщаха в реалност по-чиста и непретенциозна от коя да е мечта. Йордан бе поискал ръката ѝ, защото знаеше откъде да започне. Тя му бе отвърнала, чакала и таила топлия допир на човешка длан.
Щастието бе на ръка разстояние, потвърждаваше и пролетната реклама, окачена на стария трамвай с номер 22.