петък, 3 август 2012 г.

Лятна ваканция

                в памет на моя дядо


                Седем сутринта. Събуждам се. Баба и дядо са станали отдавна, небето е раздирано от светлина. Топло синьо облива околията, някъде зад Стара планина безименно слънце си плиска лицето на реката. Протягам се сънен на леглото и извръщам глава към отворения прозорец на спалнята, през който нахлува хлад и мирис на липов цвят. Отведнъж младо яре се вселява в крайниците ми и заприпквам към перваза. Вкопчвам се в деня, чоплейки олюпената блажна боя, застлала дървените черчевета. Поглеждам асмата, полянката под ѝ, градината, планината. Всичко е на място, както и го оставих. Отстъпвам назад по скрибуцащото дюшеме и отивам да закуся.
                Не съм малък вече, но моля дядо да ми направи попара. И дядо прави – на унуче винаги се угажда. Баба шета в кухнята, нейната малка лаборатория. Млякото се е подквасило, каймата за кюфтета е приготвена, чушките за мързеливата туршия – изтърбушени. Баба съобщава на двамата Гошовци, че излиза да полее краставиците, а ние поклащаме глави в знак на съгласие. Краставиците обичат вода. Жегата не им понася, та ние ги даврандисваме и сутрин, и вечер.
                Оставам сам с дядо. Седнал срещу ми, сключил длани, ме гледа и напоително говори. Бавно разлива приказки за живота и втъкава в тях какво има да се свърши днес. Усмихвам му се, отговарям откъслечно и кусам попарата, свикнал да ме увлича с думи и глас. Подвластен съм и ми харесва.
                Всяко лято съм с моите старчета. Вечер поливаме градината, денем берем плодове и затваряме компоти, а случи ли се да вали, гледаме през прозореца дъждеца и колкото повече подрънква в улуците, толкова повече попивам историите им. Понякога забравям лято ли е, есен ли е, заживявам из техните спомени и наострям уши за всеки детайл. Вплитам се в кода им на общуване като млад котаран-калпазан, неразтъкал и едно кълбе живот. Познавам усмивките им, шляя се сред интонациите и нюансите на думите, нощем разгадавам вдишванията и издишванията им, сутрин ги гледам как търсят с поглед по-скоро да излязат навън, за да свършат нещо по двора.
                Лъжицата все по-често почуква в чинията и след малко попарата е свършила. Дошло е време да привържем тиквите за скелето на асмата. Дядо нахлузва нови галоши, аз стари кецове. Крача по него, присвивайки очи от блесналия ден. Следвам го като указателна табела. Пътьом се питам, той ли е млад, аз ли съм стар, или дотолкова са се оплели историите ни, че да не мога да различа кой разказвачът, кой героят.
                Гледам го и се чудя, боже, и нищо не мога да си обясня. Единствено знам, че не искам разказът да спира.