понеделник, 23 юли 2012 г.

Фабиан


Фабиан и рошавата болонка Джоли кръстосваха гузни погледи в коридора. Сторили беля, сега се превиваха като църковни свещи пред разбеснялата се домоуправителка. Разкаянието им обаче бе само привидно - в сведените очи гореше презрение.
Скоро Виолета се успокои. Затвори Джоли в детската стая и всички бавно се занареждаха около празничния обяд. На гости беше дошла бабата на Фабиан, която живееше в старчески дом и минаваше два-три пъти в годината на свиждане - колкото да знаят, че е предобре и без тях.
           Озарени от мълчание, застискаха лъснатите сребърни прибори и подхванаха свинските мариновани пържоли. Ръцете им се потяха, физиономиите кривяха от жилавото месо. Диалог липсваше. Бабичката се задави нарочно, за да опипа почвата за малка история от миналото, но дъщеря ѝ я парна с поглед от коприва, след което обърса ръбовете на кривите си устни и започна да говори:
                – Честито пълнолетие, Фаби! –  прокънтя глас подобен на поздравяваща радиоводеща. – Днес е голям ден както за теб, така и за мен. Вече си мъж и ще вземаш сам решения. Дойде писмо от университета в Питсбърг. След три месеца заминаваш. 
            Речта и фанфарите заглъхнаха. Навън зави сирената за 2 юни. Изправиха се и продължиха да мълчат. Фабиан съвсем угасна и се хвана за масата като ранен комита. Нещото, което бе очаквал цял живот да се случи, вместо да разтика огъня в него, го поля с кладенчова вода. Мина болезнена минута. После бабата плесна с ръце, изграчи своите пожелания и ядно стискайки фабиановите бузи, тегли една целувка по челото на ”героя”. Майка му се приближи до него, остави ръка на рамото му и го погали по косата, след което целуна. Джоли от глад зави като гладна кучка. За кратко всички се усмихнаха.
            Оттук нататък Фабиан отсъстваше от тържеството. Мозъкът му осмисляше преживяното, чувства се разбиваха в бента на все още детското му лице. Позволи си единствено да почервенее от радост – тази малка вътрешна интимност не можеше да му бъде отнета. Скоро Виолета донесе тортата, сложи свещите и някой друг вместо него духна на миналото за сбогом.

Идните дни затекоха другояче. Майка му сдаде режима. Не посмя повече да се държи с него както преди и отпусна юздите. За пръв път пропастта помежду им се попритвори. Денят на раздяла наближаваше. Общата кръв сключваше студените ръце в едно. Два свята се разделяха мълчаливо, само от време на време припукваха. Два живота се отделяха един от друг, за да се събудят и заспят поединично. Да вземат своята глътка въздух.

Слънцето прониза подгизналата в прах стая, но не завари никого под тлъстите завивки. Него го нямаше, кучето спеше на фотьойла в хола. Фабиан беше отворил вратата, а майка му тихо притворила по него. Не бяха разбудили дори съседите. На площадката пред апартамента стоеше мокро петно, брезите пред входа се полюшваха глухи за вятъра. Беше понеделник сутрин и хората отиваха на работа.

Няма коментари:

Публикуване на коментар