понеделник, 23 юли 2012 г.

Фабиан


Фабиан и рошавата болонка Джоли кръстосваха гузни погледи в коридора. Сторили беля, сега се превиваха като църковни свещи пред разбеснялата се домоуправителка. Разкаянието им обаче бе само привидно - в сведените очи гореше презрение.
Скоро Виолета се успокои. Затвори Джоли в детската стая и всички бавно се занареждаха около празничния обяд. На гости беше дошла бабата на Фабиан, която живееше в старчески дом и минаваше два-три пъти в годината на свиждане - колкото да знаят, че е предобре и без тях.
           Озарени от мълчание, застискаха лъснатите сребърни прибори и подхванаха свинските мариновани пържоли. Ръцете им се потяха, физиономиите кривяха от жилавото месо. Диалог липсваше. Бабичката се задави нарочно, за да опипа почвата за малка история от миналото, но дъщеря ѝ я парна с поглед от коприва, след което обърса ръбовете на кривите си устни и започна да говори:
                – Честито пълнолетие, Фаби! –  прокънтя глас подобен на поздравяваща радиоводеща. – Днес е голям ден както за теб, така и за мен. Вече си мъж и ще вземаш сам решения. Дойде писмо от университета в Питсбърг. След три месеца заминаваш. 
            Речта и фанфарите заглъхнаха. Навън зави сирената за 2 юни. Изправиха се и продължиха да мълчат. Фабиан съвсем угасна и се хвана за масата като ранен комита. Нещото, което бе очаквал цял живот да се случи, вместо да разтика огъня в него, го поля с кладенчова вода. Мина болезнена минута. После бабата плесна с ръце, изграчи своите пожелания и ядно стискайки фабиановите бузи, тегли една целувка по челото на ”героя”. Майка му се приближи до него, остави ръка на рамото му и го погали по косата, след което целуна. Джоли от глад зави като гладна кучка. За кратко всички се усмихнаха.
            Оттук нататък Фабиан отсъстваше от тържеството. Мозъкът му осмисляше преживяното, чувства се разбиваха в бента на все още детското му лице. Позволи си единствено да почервенее от радост – тази малка вътрешна интимност не можеше да му бъде отнета. Скоро Виолета донесе тортата, сложи свещите и някой друг вместо него духна на миналото за сбогом.

Идните дни затекоха другояче. Майка му сдаде режима. Не посмя повече да се държи с него както преди и отпусна юздите. За пръв път пропастта помежду им се попритвори. Денят на раздяла наближаваше. Общата кръв сключваше студените ръце в едно. Два свята се разделяха мълчаливо, само от време на време припукваха. Два живота се отделяха един от друг, за да се събудят и заспят поединично. Да вземат своята глътка въздух.

Слънцето прониза подгизналата в прах стая, но не завари никого под тлъстите завивки. Него го нямаше, кучето спеше на фотьойла в хола. Фабиан беше отворил вратата, а майка му тихо притворила по него. Не бяха разбудили дори съседите. На площадката пред апартамента стоеше мокро петно, брезите пред входа се полюшваха глухи за вятъра. Беше понеделник сутрин и хората отиваха на работа.

четвъртък, 5 юли 2012 г.

Боли ме гъза




Зад Ботевград не е Акапулко. Зад Ботевград е кърът!


В тези дни безумни
искам само да чукам
за нищо да не питам
никого да не слушам
шамари на дузина
шушляци отперя,
да спя до рано
да лижа до късно
марихуана да опъвам
мухи с ластик трепя...
да не си спомням
напред да не виждам
настрани погледна ли
да се губя и пак пътя
сред кърска любов
постлан да намирам.

Оставете ме на мира,
почивайте в мира,
изобщо
не
ме
интересувате.

Жена



Сама възглавница не се търпи -
тя си дири хора, дири две глави
слепени от любов и умора.

Заспи до мен в пот обляна
събуди се без суета,
пошетай около мен като жена.

Остави ме да те погледам
а после си иди за да остана
отново сам във заранта.

сряда, 4 юли 2012 г.

София


                                                              снимка: http://patepis.com/?p=17960

            Софийските булеварди са потънали в равнодушие. Ден е, ала някак с привкус на нощ. Седнал нависоко, наблюдавам едно от големите кръстовища. Няма кръпки, няма дупки - стар асфалт с характер, още неподдал. И маркировка няма, само безброй стрии, избуели по гладката повърхност за нещастие и на двата пола.
Двигатели ръмжат на светофара като хищници от зоомагазин, гуми стъпват върху черно огледало и го опрашват с каучука си. Дъждът е отмил лугата вкупом с белите ѝ следи, времето, струпано до банкета, го подтиква мързелива метла.
Бавно усещам как попивам характера на този град тъй немарлив към външния си вид, малко нескопосан, но приканващ те. Грозният му нос някак превъзхожда солареното телце с дълги крака на някоя западна мацка.

София е източна курва. Бита курва, със здрав, бедняшки корен. Не е нужна витрина, за да я изложиш. Никой не иска и да я погледне. Краката ѝ ще видиш, не на реклама изложена в бутик, а по-скоро под междуосието на някой камион или щръкнали на преден капак. Притегателната ѝ сила е съмнителна - криволичи между воайoрска мечта и нескрита погнуса. Преди да прозреш красотата ѝ, е нужно хубаво да я подмиеш отдолу. Със сапунче, моля.  
За първи път я виждам толкова неподправена, а съм се вглеждал много пъти, с много, различни очи. Дали не съм минавал транзит през нея като нежелан гост, или съм се чувствал като малко дете на задната седалка, пътуващо с родителите отпред ?
Оставям отговора да изветрее в главата ми. Сега съм сам в стария икарус и ѝ намигвам. Качва се кирляв циганин и засмърдява. Отпускам се на твърдата пластмасова седалка и се унасям в миризливия коктейл от прах, нафта и мито-незамито. Ръби ме нещо в кръста и сърцето, въздухът минава през дробовете като горещо олово в късния следобед.
Слизам на последната спирка, а човекът пред мен, навлякъл синя престилка, се изсеква през носа. Силно ли да любиш, или да мразиш ? Това винаги е бил въпросът.