на всички
щастливи хора
Представям си как излизам от нас, вървя по трамвайните линии на „Графа” и пазя токовете си от изгризаните релси, пресичайки чевръсто на отсрещния тротоар, където продавачи на плодове и детски крясъци овикват прашния юлски ден. Усмихвам им се, щипвам зрънце грозде от сергията, намигам на чифт лисичи очички и ги оставям да ме цапардосат хубаво отзад.
Красива и непринудена вървя по тротоара. Сърцето
ми срича в крачки и пристъпя към топлата лятна вечер, където животът се стъкмява
самонадеян и се опитва да ме заговори. Където за миг ме грабва неговата ръка и повлича
нанякъде. Където вървим и не спираме, докато не намерим нашата пейка за спомени,
за да впием точно на нея тела и преполовим вечерта като въздишка. Където идва моментът да ме изпрати и преди вратата да стигнем, бузите му да
заруменеят, а аз накриво стъпя и глезена изкълча:
-
Ех, защо ми беше тези обувки да слагам – по женски да се завайкам.
- Няма нищо, не се тревожи, ще ти мине –
той да каже.
Да се качи с
мен, държейки ме през кръста, притискайки ме здраво о свойто рамо, вместо мен отключи и на дивана сложи да полегна, докато донесе леда. После раната със студено да наложи, с топли
гърди прегърне и устни си до моето чело допре.
Да заспя спокойна. И утре отново надежда да нося. Утре отново Надежда да се казвам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар