сряда, 27 юни 2012 г.

Прус!



Тези улици не са ми познати. Тези лица са твърде самотни. Парите в ръката ми не ме правят нито по-щастлив, нито по-богат. Пуша. Защо пуша ? Не искам да пуша. Кой изтръгна сърцето ми и го очува така ?
Влизам в колата и паля двигателя. Натискам педала на газта. Не оставям покупките у дома. Махам се от града възможно най-бързо. Светофари пропълзяват покрай мен, излизам от натоварените булеварди, преливам в спокойните покрайнини, не се качвам на магистралата.

Вън от града съм, пипалата му не стигат до мен. Ускорявам по двулентовия път. Карам все на изток. Слънцето припада зад гърба ми, зората е още в утробата на нощта. Отварям прозорците, слушам песента на щурците и не мисля за нищо.

Започва да се развиделява. Отбивам от главния път и спирам до скалите. Излизам от колата, не изключвам мотора. Достигнал съм целта си. Освобождавам ръчната, включвам на скорост, натискам газта и чувам плясък във водата и стържене на метал зад себе си.    
Продължавам пеша. Вървя още няколко километра. Захвърлям ризата, изпразвам джобовете, събличам се гол. С крак опипвам водата. Студена и приканваща. Засилвам се и се хвърлям в соленото море.          
Плувам бавно, слънце грее пред очите. Водата ме носи и тласка напосоки. Брегът изтънява. Скоро не поглеждам повече назад. Скоро не виждам нищичко напред.
Изтягам се по гръб във водата. Вече сам съм си сал. И сега накъде ?  

събота, 23 юни 2012 г.

Надежда

на всички щастливи хора


             Представям си как излизам от нас, вървя по трамвайните линии на „Графа” и пазя токовете си от изгризаните релси, пресичайки чевръсто на отсрещния тротоар, където продавачи на плодове и детски крясъци овикват прашния юлски ден. Усмихвам им се, щипвам зрънце грозде от сергията, намигам на чифт лисичи очички и ги оставям да ме цапардосат хубаво отзад.   
 Красива и непринудена вървя по тротоара. Сърцето ми срича в крачки и пристъпя към топлата лятна вечер, където животът се стъкмява самонадеян и се опитва да ме заговори. Където за миг ме грабва неговата ръка и повлича нанякъде. Където вървим и не спираме, докато не намерим нашата пейка за спомени, за да впием точно на нея тела и преполовим вечерта като въздишка. Където идва моментът да ме изпрати и преди вратата да стигнем, бузите му да заруменеят, а аз накриво стъпя и глезена изкълча:
-  Ех, защо ми беше тези обувки да слагам – по женски да се завайкам.
-  Няма нищо, не се тревожи, ще ти мине – той да каже.
             Да се качи с мен, държейки ме през кръста, притискайки ме здраво о свойто рамо, вместо мен отключи и на дивана сложи да полегна, докато донесе леда. После раната със студено да наложи, с топли гърди прегърне и устни си до моето чело допре.
             Да заспя спокойна. И утре отново надежда да нося. Утре отново Надежда да се казвам.

петък, 22 юни 2012 г.

Воайор


                            Helmut Newton, Two Pairs of Legs in Black Stockings, Paris, 1979


Два-три момента
несподелени
сам изгледах 
отстрани - 

миглите ти
как лъжичката
одраскаха,
потривайки се
из моите
оголени ъгли

устните,
с които
бавно отпиваше
мириса
на улични липи

краката,
в черно облечени,
кръстосани настрани,
сенките от обувките,
с токове настръхнали,
от строгите прасци.

Искам те гола.
Облечена остани.

На пиедестал
за две ръждиви очи,
за скрап
воайорски мечти.

неделя, 17 юни 2012 г.

Спирка


     
Стоим на спирката и чакаме трамвая. Софийската нощ е безмълвно подгизнала от изсипалия се дъжд. Кецовете ми пропускат. Значи е минала точно година откакто съм ги купил. Време е да ги сменя. Тя е на висок ток. Красива и недостижима. Бърка в чантичката си и вади кутия цигари, от онези, тънките и слабите, с неприятен вкус.
- Може ли една цигара – подпитвам с молеща нотка.
- Ти нали не пушеше – отвръща ми тя и ми дава цигара.
            Нишката на разговора ни отдавна се е разплела. Трябва да сложим нещо в устите си, за да отпушим мълчанието. Говорим си празни приказки. Кой какво учи, как върви животът в чужбина. Глупости на търкалета.
Гледам я с влажен поглед, тя дръпва и поглежда настрани, където стърчат пилоните на НДК. Нейният трамвай ще дойде всеки момент. Чака единицата, живее в „Иван Вазов” и парите за нея не са нито проблем, нито от значение. За мен също. Тя ги има в изобилие, а аз просто ги нямам. Още няколко минути и всичко помежду ни ще свърши. Ще си кажем ‘чао’ с ударение на ‘сбогом’. Ще се срещнем отново някъде, на някоя спирка с раздиплени плочки. Тя ще е отказала цигарите и мълчанието ще е още по-неловко.
Клатещ се неуравновесено, сякаш досега повръщал на обръщалото, трамваят пристига.
- Чао, ще се видим скоро – подметва тя.
- Да, да, пиши във фейсбук за ония неща, дето си говорихме – вметвам вдървено и вратата се хлопва.
            Цигарата догаря. Хвърлям я на земята с желание да я стъпча, но тя се заклещва между една фуга и угасва в бездихание. Слизам в подлеза и подтичвам към спирката, където ще дочакам моята единица – тролейчето. Идва след 23 минути. Заеби, тръгвам пеша.
Единицата ме пресреща някъде към паметника Левски. Ще я изпусна, трябва да я гоня, но не, жартиерите ѝ падат и си мисля колко по-хубава можеше да е вечерта.
    

четвъртък, 14 юни 2012 г.

Телемост

поради И.Л.



Усещаш как сърцето ти почва да се изпълва с омраза и ненавист.
Как затварят душата ти в пластмасов бидон и я препълват с всички окапали плодове от градината, сбирани цяла година.
Започваш да ферментираш и пращиш, очертанията на думите ти губят острота и се превръщат в болка в слабините.
„Във теб боли, ти нямаш, нямаш, нямаш път” на Воев зазвънтява в ушите ти.

Трябва да се ядосаш, по възможност да се разкараш.
Да спреш да живееш чуждите животи и да се надяваш на зобта разхвърлена около тях.
Да се влюбиш в някое смугло момиче и да изкъртиш пружините на старо легло.
Да я захапеш между краката и изпиеш мечтите ѝ.
Да изпиташ единствената сладка зависимост, която не те завлича, а повлича.

Стихът да се обърне в мед от акации.
Жилото ти да дарява единствено страст.
Да избелееш сред чаршафите и да не лизваш повече белина.

Животът да продължи.
С импулс, не на импулсен телефон.
И да забравиш гласа на момичето, което съобщава имената на късметлиите-загубеняци, които все още играят бинго.

Защото имаш история за писане.



неделя, 10 юни 2012 г.

Памет


Нали щъркели ще гнездят
встрани от
пътища разбити

нали селяни ще перат
в реката чергите
си стари

нали злото ще изтупваме
напролет,
а зимата ще пада
на парцали

нали внучета ще има
и родители млади...

нали по смъртта
животът иде
а по него спомени
във фотографии

нали Небето,
окрилено от нас,
не ще ни забрави